"Нова Зора" - брой 39 - 3 ноември

Сподели във Facebook
Двойното дъно на истината
Проф. Чавдар ДОБРЕВ

В. “Нова Зора” още от миналата година започна да публикува научни изследвания, статии, полемики и критически оценки за великия български поет Никола Вапцаров, за неговия поетичен свят, социално дело и антифашизъм. По този начин вестникът на българските патриоти влезе в остър спор с новите отрицатели и фалшификатори на загиналия в битка с българския фашизъм бележит художник, за да направи реални усилия истината за поета и гражданската му кауза да получат реабилитация и защита.
В.”Нова Зора”, с акцента върху темата Вапцаров, с факта, че в сравнение с останалия всекидневен и периодичен печат най-последователно представяше образа на мъченика на българската и световната свобода, разкри благородната си амбиция по един достоен и в унисон с идеологията на съпротивата да отбележи 100-годишнината от рождението на Вапцаров, знаменитата му годишнина, чиято кулминация е на 7 декември тази година, по стар стил - 24 ноември, 1909 г.
Верни на принципите и идеите, които отстояваме, в навечерието на големия празник в няколко броя ще публикваме “Двойното дъно на истината” от Чавдар Добрев. В това проучване, предвидено да бъде органична част от второто издание на монографията на проф. Добрев “Книга за Вапцаров” (2008 г.), се открояват редица моменти от интимния живот на поета, и по-конкретно истините на неговата съпруга Бойка Вапцарова във връзка с конфликти и противоречия, възникнали във фамилия Вапцарови, сред част от приятелите и другарите на огняроинтелигента на България. Дава се място на полемиката между ген. Крум Радонов и писателя Георги Караславов, в която се разменят остри реплики и обвинения. Тъкмо позицията на ген. Радонов служи като фермент за появилата се през 2009 г. книга със спомени на Бойка Вапцарова “Да се чете след смъртта ми...” – това е изповед на съпругата, превърнала се в обект на изследователския интерес на проф. Добрев.

"Зора"

В първоначалните ми планове при написването на монографията “Книга за Вапцаров” (изд. “Христо Ботев”, 2008 г.) не фигурираше да се занимавам подробно с интимните отношения между Никола Вапцаров и неговата съпруга Бойка Вапцарова, нито да надничам зад ключалката на техните преживявания, за да давам отговор на една или друга разпространявана клюка. Желанието ми беше в полемика с отрицателите на поета да очертая релефно неговия образ, естетика и идеология, да разкрия дълбоките начала на Вапцаровата личност, знаците, които легитимират неповторимото му величие като творец. Просто насила се заставях да не се занимавам със сплетните, които имат нов и стар адрес, ширят се до 10 ноември 1989 г., а още по-нагло се разпространяват във времената на демократичния ни преход. Вапцаровата реалност даже обрасна с цели поколения отровни продукти на пикантериите, на жълтите новини и лъжи. Така че не исках да се набърквам в свърталището на нископробни и злобни изобретения.
Току що появилата се книга със спомени на Бойка Вапцарова “Да се чете след смъртта ми...” (1), съставена и редактирана от писателя журналист Борис Данков и състояща се от ръкописи (разчетени с упорит труд от Данков), писма и документи, ме накара да преосмисля замисъла, и във второто издание на труда да надникна все пак в кладенеца на една обществена и психологическа драма, в злоезичията на публичния ни живот, в начина, по който съпругата пише за убития си съпруг и защитава смисъла на съвместното им битие, както и собственото достойнство.
Ще започна по-отдалеч, от публикуваните статии на генерал Крум Радонов, белетриста Георги Караславов и Бойка Вапцарова. Навремето, на прага на шейсетте години, острата полемика между Радонов и Караславов предизвика огромни брожения в литературните среди, а и в по-широки обществени кръгове, всеки от нас младите литератори заставаше на едната страна от барикадата – адмирираше казаното от Крум Радонов или одобряваше текста на Георги Караславов. Току-що излязло от тресавището на сталиновата естетическа култура, довчера спорило за това как единственият истински обект на литературата е човекът на труда и как любовта няма място в новата поезия (на Иван Радоев), как плакатът и лозунгът са по-стойностни от психологическия анализ на индивида, обществото ни прояви безкраен интерес към подобно сблъскване на мнения и становища между заслужили дейци на БКП и двамата другари на Никола Вапцаров.
Поводът за избухване на “скандала” го даде генерал Крум Радонов, (и той от Банско, като поета) със статия, публикувана в официоза “Народна армия” (14.01.1962 г.): “За книгата “Срещи и разговори с Никола Вапцаров”. (2)
Какви са тезисите на тази статия, написана от възмутен автор, който не от злоба, а поради първично чувство за справедливост, отстоява ценностите на Вапцаровия живот.
Крум Радонов твърди, че е един от добрите другари на Никола Вапцаров като земляци и съмишленици. След като умира братът на Радонов – Миле, с когото Вапцаров имал “такава истинска, мила и сърдечна дружба”, от 1932 г. между Крум и Никола се установяват близки отношения: “Вапцаров беше мил и внимателен към мен”, “беше истинска опора и светъл образ, който аз ревниво пазя, и каквато и сянка да падне върху него, ме накърнява дълбоко”.
От статията разбираме, че Радонов е интелигентен човек, а такива интелигентни офицери сред комунистите има много, особено непосредствено след 9.ІХ.1944 г., когато по нареждане на БКП най-подготвените и най-образованите нейни млади кадри отиват в армията. Спорът му с Караславов, както изтъкнах, е чистосърдечен и е свързан с критика на книгата му “Срещи и разговори с Никола Вапцаров”.
Генералът смята, на първо място, че Караславов преувеличава ролята си “в изграждането на поета Вапцаров”. Според него Караславов подценява ранното творчество на поета, заявявайки, че “във всички тях (стихотворенията – бел. Ч.Д.) имаше нещо суховато, нещо недообработено, бедно откъм образност и лиризъм”. Тези твърдения на Караславов не са толкова безпочвени. Както вече установих в монографията си, поетът от Банско, през твърде дълъг период, се лута в търсене и проява на таланта си, а не както е при други високо надарени художници, у които изведнъж бликва гейзерът на доказалото се, според художествените мерки, вдъхновение.
Същевременно факт е, че тогава Вапцаров ражда и бисери на поезията, открива отделни езикови и стилистични изкази и форми, присъщи на големите писатели. В такъв план Радонов е прав, когато настоява, че още в Морското училище перото на Вапцаров създава поетични творби, които респектират. Но той се поддава на пристрастие, като се опитва да изравни или подведе всичките лирични произведения под знака на “Родина” (първия вариант), “Един слеп” и “Пролет моя”.
Необосновано е обвинението на автора, че Караславов чрез великия си съвременник се самоизтъква, иска да покаже как двамата с Христо Радевски са “учителите” на Вапцаров. Що се отнася до споменатите черти на стиха у започващия творчеството си Вапцаров – лиризма и игривостта на Яворовия стих, духа на Горкиевия хуманизъм, “партийността” на Маяковски и пр., - тези паралели биха могли да бъдат продължени. Но да се изтъква как “Радевски не се чувства никъде” във Вапцаровата поезия, е тенденциозно.
Дилетантство издава споменът на генерала за отношението на Вапцаров към “разцеплението около нашия седмичник “Кормило”. Не може този проблем да се обсъжда обективно, ако всичко се сведе до страха от инквизиране на участниците в борбата и не се вземат предвид противоречията в лагера на левите ни писатели, споровете за съюзниците на лявата идеология, за спецификата на изкуството и литературата, за техните особени естетически закономерности.
Крум Радонов има основание, когато отбелязва, че Вапцаров – поради едни или други обстоятелства – е непризнат като поет преди 9 септември 1944 г., че в най-близките му кръгове от интелектуалци е подценяван и неразбран (“Моторни песни” минава почти незабелязано в печата). Няколко месеца след тази дата Вапцаров също не е широко популярен, макар авторитетът му да расте видимо. Аз обаче не мисля, че за това са причина слепотата или завистта на най-близките му литературни сподвижници. В духовната сфера предразсъдъците не се премахват изведнъж, не се посичат със саблен удар като в казарма, те тлеят като слаб огън, докато загаснат напълно и дадат начало на нова жарава. Според мен понастоящем, но вече зложелатели и идеологически врагове на Вапцаров, съзнателно тиражират тази версия на Радонов във връзка с налаганата от тях идеологическа схема.
Авторът на публикацията се спира на протичането на процеса, на който Вапцаров бива осъден на смърт. Негово становище е, че едни от виновниците за смъртната присъда са писателите, отказали да поемат защитата на Вапцаров. “Доколкото си спомням – пише генералът, - това беше няколко дни след разстрела, нас, партизаните от Разложко, ни информираха между другото и за това, че един от защитниците на Вапцаров е казал, че той можеше да бъде спасен, ако писателите бяха поели защитата му, ако бяха създали обществено мнение около него като голям поет. Но писателите не направиха това, а някои, както сам авторът казва, и към които принадлежи и той, се надяваха на доживотна писъда поради връзките на бащата с двореца. Това показва колко малко са познавали Вапцаров”.
За да се обоснове, Радонов цитира свой разговор с майката на поета Елена непосредствено след неговата смърт (“в плевнята на Димитър Чакъров /Петело/ в Банско”). Тя се възмущава пред събеседника си как Багряна само “с кимване” свидетелства, че Вапцаров не притежава поетичен талант и не изпитва любов към родината. Караславов в последвалия отговор настоява на обратното.
Крум Радонов “демитологизира” и Бойка Вапцарова като съпруга. Според него Вапцаров е изпитвал съжаление заради сключения си брак. Позовава се на случай, когато завърнал се като студент в Братислава през 1940 г., Радонов поисква съвет от Вапцаров относно вълнуващите го въпроси на женитбата. Според Радонов Вапцаров реагира с болка, че живее с женско същество, което не му е идеен другар: станало му ясно на студента - “той има неприятности с превъзпитанието на Бойка”. Уважението, каквото продължавал да изпитва към Бойка обаче, рухнало, когато след Вапцаровата смърт се отказала от името му и веднага заминала за Беломорието на гости на своя братовчед в кавички - “фашисткия кмет на остров Тасос – Виселчев”, виждали я редовно да участва “на офицерските балове в Кавала”.
Авторът отправя и други упреци, този път срещу Караславов, но те са свързани с характерностите на бита на банскалии, и аз няма да задържам вниманието върху тях.
Отговорът на Георги Караславов се появява два месеца по-късно също на страниците на в. “Народна армия” (18.03.1962 г.). Названието му е: “По някои въпроси “откъм фактическата им страна”. (3)
Георги Караславов започва с онова, което представлява увод в съжденията на Радонов. Според писателя неговият опонент „не си е направил труд да провери фактите, да надзърне в документите, да се осведоми „от очевидците”. Предпочел е да се „предовери на съмнителни източници”, още повече че срещите му с Вапцаров са били епизодични. Връзките от детството още не означават близост.
Вапцаров – пише белетристът – е неразделен с писателите от „Кормило” до своя жизнен край, те са му най-близки приятели, съквартиранти, с тях се среща най-често.


Никола Й. Вапцаров

От друга страна, Бойка Вапцарова през периода, когато е общувал с поета, „споделяше идеите на съпруга си”.
Тук според мен е нужно едно пояснение. Бойка наистина произлиза от семейство на провинциален учител с родолюбива нагласа, но аполитичен. Дъщеря му се омъжва за поета не защото споделя възгледите му, а понеже се ражда взаимно чувство, толкова силно и необикновено красиво обрисувано в кореспонденцията между младия мъж и любимата жена. Логично е Бойка да се е приобщавала към света на своя съпруг първоначално поради обикновена женска солидарност: да помогне на Никола, да бъде доволен, че му е вярна спътница.
Не съм сигурен доколко тези нейни постъпки са били плод на съзнателен идеен избор. По-скоро – не! Но както немалко от жените на известни български революционери-антифашисти, и тя стъпка по стъпка е влизала в крак с живота на мъжа. Аз съм склонен да повярвам, че е отивала дори и на риск в трудни моменти, което е въпрос на семейни ангажименти и атмосфера на средата, сред която съществува. По-късните й категорични заявления, че напълно съзнателно функционира като деец на съпротивата, може би са плод на етапи в личното развитие.
Не смятам, че влюбеността на Бойка във Вапцаров подлежи на оспорване. Тя по свой начин, с женската си интуиция, е откривала същността на партньора си, грижила се е за неговото всекидневие, влизала е във взаимоотношения с колегите и другарите му. Не е възможно да не е била трогната от чистосърдечната му обич, от писмата, отправени до нея, да не е изпитвала гордост, че е съпруга на поет.
Дали през онези дни го е боготворяла? Вероятно – не, що се отнася до творчеството. Но че е изпитвала респект и нотка на гордост, това е сигурно. Вапцаров впрочем е харесал в Бойка не високо моралната натура, не начетеното момиче, а именно красивата й външност, топлотата, с която го посреща, а защо не и провинциалната й скромност. Което не означава, че не е била суетна, на моменти капризна, че не е искала да се хареса на мъжкото племе, че не е предизвикала спотаена ревност у поета, че не го е дразнела с ограничените й хоризонти за щастие.
Имало ли е дрязги помежду им? Имало е. При такова тежко битие, при такъв недоимък, при такива изпитания в Кочериново, а после в София, при поредицата неудачи, преследващи съпруга й, при местните атентати, които Ванчомихайловистите организират срещу свекъра и сина му, при такова безразсъдство на работника Вапцаров, който вместо да създава домашен уют, гони Михаля на революцията и кървавата присъда, при нещастията, които ги преследват – умира първото, а след това и второто дете, при наличието на кризисните ситуации, когато тя е принудена да се грижи за семейния бюджет, няма нищо по-нормално, нищо по-обяснимо от това Бойка от време на време да страда заради похабената си младост, да се усъмнява, че утре животът им ще бъде по-хубав от песен, да проклина съдбата, която не пощадява благоевградската красавица.
Парадоксът е, че в такива случаи моралистите на обществото строят романтични визии за съпругата на великия поет, те искат да я виждат като непогрешима и непрекъснато влюбена, да бъде Офелия, непознала трагедията на несбъдването, синтез на самото човешко съвършенство, природно украшение от ум и чувства, от абсолютни етични дадености, от идеализъм и безкористност. Бойка може би е искала да покрие тези фалшиви критерии, но без успех (за радост на лицемерите). Генерал Радонов, така смятам, се е поддал на подобни илюзии и настроения, поискал е от Бойка онова, което не открива в собственото си обкръжение.
Но Караславов директно обвинява Радонов и в това, че съобщава неверни неща в буквалния им смисъл. Така например за романа „Снаха” Караславов е получил не правителствена награда, а награда на фонд, „основан от частно лице в памет на жена му”.
Категорично отхвърля обвиненията към Багряна. Макар версията за недостойното държане на Багряна пред съдебния състав още да битува, да се прокарва и днес в редица публикации и книги за Вапцаров.
Вече съм се изказвал, че Багряна никога не е принадлежала към другарските кръгове на Вапцаров. Дори и да е проявила колебание в отговорите си пред съда, това може да бъде разбрано, тъй като пред нея е стояла напълно непозната личност. Естествено, тя би могла да бъде запозната с отделни стихотворения или с „Моторни песни”, което не означава, че ги е възприемала като ценности и харесала.
Георги Караславов, който далеч по-добре – конкретно и лично – познава детайлите, в своя текст подчертава следното: „Най-сериозно внимание заслужава обвинението му (на Радонов – бел. Ч.Д.) към др. Багряна, при това придружено с непристоен „коментар” за състоянието на лицето й при процеса срещу Вапцаров и неговите другари. Др. Багряна отиде да свидетелства в защита на Вапцаров по своя воля, ръководена само от съзнанието за граждански дълг и човешки морал. Тя не познаваше лично Вапцаров. В навечерието на процеса, поканена да свидетелства, тя се запозна внимателно със стихосбирката на подсъдимия – др. Борис Ангелушев й предаде личния си екземпляр, подарен му със съответен подпис от Вапцаров. Истината е, че др. Багряна свидетелства ясно и гласно в полза на Вапцаров. Тъкмо затова Вапцаров и сам й задава въпрос, на който тя също така гласно и ясно отговаря в негова полза. Иначе Вапцаров щеше веднага да се откаже от нея като свидетел, както се отказа още от първото отрицателно за него твърдение на близкия на Вапцаровото семейство художник Щъркелов. Ако др. Багряна беше свидетелствала против Вапцаров, защо защитникът на др. Мл. Исаев щеше да иска тя да свидетелства и за неговия довереник? Ако др. Радонов беше проучил добросъвестно „въпросите откъм фактическата им страна”, той щеше да научи и един прост факт, а именно, че само с кимания съдът свидетелстване не приема.”


Бележки
1. Вапцарова, Бойка – “Да се чете след смъртта ми...”, С. 2009, “Касиопея – Б. Д.”
2. Пак там, стр. 305-312
3. Пак там, с. 313-328

следва

Нагоре
Съдържание на броя