"Нова Зора" - брой 41 - 17 ноември 2009 г.

Сподели във Facebook
Двойното дъно на истината
  • Истините на Бойка Вапцарова за нейния съпруг Никола Вапцаров, за неговата фамилия и близките му приятели
  • Проф. Чавдар ДОБРЕВ
    Продължение от бр. 40

    Така още по-ясно се очертава истината във връзка с изкуствено раздухваната ситуация около приемането на поета в компартията. Вярно е, че протоколът е с късна дата, че съществуват само свидетелски, не и писмени доказателства от 30-те години. Ангажиментите, каквито Вапцаров поема в революционната и антифашистката борба, обаче красноречиво потвърждават истинността на протокола от 1963 г. От друга страна, оспорването на партийното членство, само защото липсвал протокол от онзи смутен период, би могло да се възприеме като формално обстоятелство (още повече че част от активистите на БКП през онзи период не са оформяли педантично партийните си документи, често са нямали тази възможност).
    За определени кръгове, които са заинтересовани от превратно интерпретиране на Вапцаровата биография обаче, е много важно днес да се изкопае пропаст не само между комуниста и антифашиста Вапцаров, но и да се обобщи, че всъщност поетът няма нищо общо с партията, или ако има, ова са епидермални влияния и въздействия по принуда, упражнен натиск върху слабата поетична воля.
    Бойка Вапцарова взема отношение и към въпроса дали Вапцаров се е чувствал македонец. Тя точно посочва, че в дейността на поета най-основно е участието му в антифашистката съпротива, идеалът му да бъдат защитени „родината и народа от хитлеристката агресия”. За Бойка Вапцаров е патриот, който обожава своя Пирински край „като част от общата родина България”. Като българин Вапцаров се тревожи за съдбата на родния си край, но и се радва на връщането на Южна Добруджа. Характерно е заключението на Б. Вапцарова:
    „В литературния кръжок, наречен македонски, той не един път е изтъквал и правил сравнение на стихотворения на Венко Марковски с текстове на други автори. Вапцаров подчертаваше, че става дума за някои провинциални наречия, а не за някакъв самостоятелен македонски език...
    Според мен понятие „македонец” за хора, родени и отрасли в този край, съвсем не означава, че те считат себе си отделна македонска националност, а се чувстват като част от българския народ. С пълно право към тях може да причислим и Никола Вапцаров.”
    По повод на обиските в жилищата на Вапцаров съпругата си спомня за извършен обиск в бащината му къща в Банско на 12 и 13 декември 1940 г., във връзка със Соболевата акция (Вапцаров е арестуван и подведен под съдебна отговорност, интерниран за три месеца в Годеч). Другите обиски се извършват на 4 март 1942 г., и вторият – на 6 март. Има и трети – на 10 март.
    Интересно е, че в отличие от новите тълкуватели на поета-революционер, неговата жена описва Гешев като жесток и коравосърдечен човек. В нейните очи Гешев не е новият учител и дълбокият медиатор на съпруга й, който преобръща вярата му. Цитирам: „След обиска и мен арестуваха (на 6 март – б.м.). Устроиха очна ставка с Кольо при Гешев. Вапцаров беше пребит, едва се държеше на краката си. Искаха от него да ме накара да призная, че и аз съм била посветена в неговата нелегална работа. Кольо каза: „Жена ми не се интересува от хората, които ме търсеха”. Освободиха ме след шест часа”... „Освен при арестуването ми, имах още една среща лице в лице с Гешев. В края на март се разпространи слухът, че Вапцаров умрял при инквизициите. Под предлог, че искам да ми върнат пишещата машина, поисках среща в полицията. Представих документ, че машината е купена с мои средства. Доведоха и Вапцаров. Ядосан, Гешев викна: „Ето го, жив е. Стига си дрънкала в София”. Не си спомням някакви особени реплики на Гешев, но трайно е останал в паметта ми неговият груб, презрителен глас към арестуваните, страшният проницателен поглед. Но при разпита поведението и гласът му се променяха с цел да ме подведе и изкопчи повече данни.”
    Записките на Бойка Вапцарова започват от 9 февруари 1962 г. Поводът е статията на ген. Крум Радонов, отпечатана във в. „Народна армия” месец по-рано. От дневника научаваме, че съпругата на Вапцаров преживява тежко написаното от генерала, търси в несвяст защита от близки и ведомства, звъни на важни хора, посещава гроба на мъжа си, възстановява в паметта си спомени от съвместния живот. Заслушва се в мелодия на Григ – танца на Анитра, който бил любим на поета, връща ни към филма „Пер Гинт”, който Вапцаров, заедно с Бойка, бил гледал два пъти. Допълва спомените си с любимото на поета цвете – гладиолите, с най-харесваното ястие – таскебапа и мусаката, с фасула, който Бойка готвела два пъти седмично, с предпочитаните от мъжа й кремове за десерт.
    Проличава как е склонна да дава отрицателни характеристики на Венера – съпругата на брата Борис (записките от 25 юли 1962) (7), защото Венера натрапвала своята „праволинейност и превъзходство над другите”. Постепенно ще се окаже, че сплетните и интригите, на които вярват големците, се кроели от Венера или подобни на нея люде. Бойка е огорчена и от спомените на Росица Манолова – Босева, която изопачавала фактите, премълчавала истината и кривяла съвестта си. Бойка оспорва твърдението на любимата на Антон Попов, че се запознала с него на 19 декември 1941 г., понеже тогава Росица била още ученичка в английския колеж в Самоков. Освен това Бойка настоява, че запознанството на Росица с Вапцаров било съвсем епизодично, сиреч недостатъчно за създаването на пространни възпоминания. Според Бойка най-близките хора на Вапцаров тогава са Александър Жендов, Георги Караславов, Христо Радевски, Борис Ангелушев, Стоян Сотиров. Близки, но по-далечни са Богомил Райнов, Радой Ралин, Челкаш, Вежинов, Цапето (Константин Цапов) и Димитър Митрев. Между другото подхвърля, че Венера Вапцарова не е била сред жените, които след прочитането на смъртните присъди са отишли в министерството и Министерския съвет.
    За мен е важно, с оглед наследството на поета, начина по който Б. Вапцарова акцентува историята на двете предсмъртни творби на Вапцаров. В това отношение съм изтъквал различни аргументи, изказвал съм предположения, подкрепял съм или отхвърлял едни или други изводи. Същевременно допускам, че е възможно Вапцаров да е преживял преди смъртта си увлечение по друга жена, което да е внесло в душата му раздвоение. Като драматург на Народния театър общувах в началото на 80-те години често с актрисата Иванка Димитрова, за която масово се говореше че е била силната сърдечна тръпка на поета. Тя ме канеше в жилището си да ми покаже документи, свързани с Вапцаров. Тогава не отидох, а сетне поех по други пътеки. Но и сега си мисля дали през 1942 г. Иванка Димитрова не е тревожила сърцето на поета? Дали не го е подтиквала със самото си съществуване да изпитва блаженство и болка? Дали едно подобно увлечение не е подтикнало Вапцаров да се обърне към Бойка като един „неискан” гост? А не е ли възможно също така поетът да си е въобразявал, че е „неискан” гост на другата жена? Но това може би са догадки, с които аз искам да доусложня интимния живот на Вапцаров, така че смъртта му да бъде просмукана непременно от тайнственост
    Ще добавя. По повод на загатнатото увлечение на Никола Вапцаров по Иванка Димитрова, подсъдима по процеса, негова обожателка и декламатор на стиховете му, ще цитирам казаното пред мен от Петър Междуречки, син на подсъдимите по същия процес Мара и Александър Междуречки.
    Разговорът ни се проведе на 4 ноември 2009 г., в който Петър Междуречки преразказа думите на своята майка, споделени след Девети септември пред членовете на семейството им.
    Мара Междуречка, която била затворена в една килия с Иванка Димитрова, знаела за сърдечните отношения между Иванка Димитрова и Никола Вапцаров. Преди да започне процесът, тя била натоварена от партийното ръководство в затвора да разговаря с Вапцаров, да крият на важния за партията процес интимните си чувства с Иванка Димитрова и да се държат както подобава на революционери. Когато чул какво го съветват неговите другари, Вапцаров възкликнал пред Мара Междуречка, че това е непосилно за него. Ти била ли си истински влюбена – запитал я поетът. И продължил, че не е в състояние да скрива емоциите си – любовта му нямало как да бъде управлявана отвън. А и бил наясно: това са последните мигове от живота му, после щели да дойдат раздялата и смъртта. Иванка Димитрова, която също изпитвала обич към поета, пък отвърнала, че сърцето не й позволява да се държи отчуждено и привидно студено към “толкова милия и нежен Никола Вапцаров”.
    Въпреки колебанията си все повече съм склонен да мисля, че Иванка Димитрова би могла да бъде източник за интимно вдъхновение на поета. Единайсет години по-млада от Вапцаров, актрисата – с вродената си интелигентност и завидната си волевитост – е възторжена негова почитателка. Възможно е чрез стихотворенията да е усетила вътрешна близост с певеца на пролетта и революцията. Самата Иванка Димитрова отрано се приобщава към Вапцаровия идеал, а това при такива жени подсилва чувството. Красива и сдържана, вярваща в новия идеал, готова да се жертва за делото, Иванка Димитрова би могла да привлече към своя свят човек като Вапцаров. Тя вече е завършила детската театрална школа на Николай Фол, а през 1936-1938 г. - Студията за театрално майсторство на Боян Дановски.
    През 80-те години, когато работех в Народния театър, Димитрова беше на зряла възраст, високо одухотворена актриса, с подготовка на творец, който подчертава ролята на разума, открива духовните мотиви на персонажа, преди да го възприеме в емоционален план. В този план Иванка Димитрова съчетаваше у себе си качествата на актриса и режисьор, на анализатор – прецизен и дълбок, но и на майстор на психологическото превъплъщение. Тогава тя гастролираше често на сцената на Театър 199. На натюрела й допадаха прекият контакт с публиката, изтънченият рисунък, внимателно моделиран и разгънат от предисторията на героинята до нейния финал.
    Сътвори образа на старицата от “Последен срок” на В.Распутин (режисьор Кр. Азарян). Трябва да изтъкна, че в тази постановка - едно от големите постижения на театъра през онова десетилетие, в същия образ се представи и Славка Славова. Нейната героиня, в сравнение с тази на Иванка Димитрова, изглеждаше по-витална и по-правдоподобна като цялостно поведение. Но Иванка Димитрова блестеше с общата линия на човешката съдба, както и с нюансирането на разгъващата се пред нас трагедия на мизерстващи сибирски хора.
    Казвам ги тези неща, за да се разбере, че даже и на такава възраст Иванка Димитрова привличаше публиката с вътрешната си красота, с изисканата си стилистика и усет за мярка, същевременно излъчваше топлота, но не и катадневна непосредственост. Внушаваше достолепие на морален авторитет. Допускам, че за да ме покани на особен разговор за Вапцаров (за нейното познанство с него), тя е трябвало да преодолее свои цивилизационни прегради, смущенията на интелигентен художник.
    Интересно е също, че не малка част от репертоара й като млада актриса е на жени, които се посвещават на велики идеи, за да изгорят върху кладата на саможертвата и революцията: такива са нейните Уляна Громова в спектакъла “Млада гвардия” на режисьора Боян Дановски, и Лауренсия, в постановката на “Фуенте Овехуна” на режисьора Стефан Сърчаджиев (две знаменити сценични произведения на обновения след 1944 г. Народен театър).
    Предположението, което изказвам, не означава, че близостта на Вапцаров с Бойка се стопява и прекъсва като с нож, че той не изпитва в тази ситуация болезненото чувство на раздвоение и тъга, на болка и горчиво предчувствие. Нека поне веднъж си представим Вапцаров не само като ясен и категорично моделиран характер, но и като противоречива и сложно чувстваща натура. Според мен поетът е могъл да стиска зъби от обиди, когато това се е налагало да крещи от мъка заради самотността, настигала го в най-шумни компании, но и да изгаря от сладостни желания, които най-често е успявал да заглуши в себе си. Копнеел е не само светът да стане прекрасен, но и индивидуалният му живот да открие пълно съзвучие с въобразената женска половина.
    Да се възприема Вапцаров като пуритан и сектант в интимната сфера, ще бъде пресилено. Въпреки че голямата му любов е тази към съпругата Бойка, поетът си има и предистория от ранни любовни увлечения. Така още в Разложката гимназия се влюбва в момиче (Делка), което нещастно умира, оставяйки Вапцаров да страда неутешим, да изразява чувства, в които сантиментът се излива без задръжки. Следващото му интимно увлечение по Кина Каназирева, на която също посвещава стихотворения, завършва с крах за младежа. Вапцаров признава, че девойката сама скъсва с него, тъй като жените не ценели дълбоката емоция, а се поддавали на лековатите мъжки ухажвания.
    Непосредствено преди да се установи в Кочериново, Вапцаров преживява силно любовно вълнение по Анна Мицова, на която посвещава творби с висока хдожествена стойност. По-късно се разминават, но причината за това едва ли е в поета. Трепетът на любовта докосва истински Вапцаров и той за цял живот ще помни това интимно преживяване. Неслучайно Бойка Вапцарова си урежда среща с Мицова, за да се убеди, че с бъдещия й съпруг тя вече е само приятелка, не и любовница.
    Летописът на интимните вълнения на Вапцаров преди брака му удостоверява, че той не е просто човек на дълг, а и дълбоко чувствителна, страдаща натура, търсеща неповторимо общуване и празници на покоряващата любовна стихия. Защо да е толкова недопустимо по време на своя брак (преди смъртта си) поетът да е усетил че душата му се пробужда за нова интимност, за ново физическо и духовно пребъдване чрез жената?!
    В записа от септември 1962 г. (8) Бойка Вапцарова си спомня как пропада листчето със стихотворенията „Предсмъртно...” и „Прощално”. Това става след Девети септември, „с участието на приятели на Кольо”. Преди това е пазила стихотворенията на Вапцаров в специално скривалище, в единия от ъглите на мазето – под въглищата. Сложила ги била в тенекия със сирене, в нея порцеланово гърне, а в гърнето – хартия, „платно, да не ги изяде влагата”. Листчето с „Предсмъртно...” и „Прощално”, както твърди Бойка, го носела в себе си. След екзекуцията на поета тя ги преписва в няколко екземпляра и ги раздава на близки и роднини.

    следва


    Бележки
    7. Пак там (Вапцарова Бойка – „Да се чете след смъртта ми…”, София, Касиопея – Б.Д., 2009) , с.31-32
    8. Пак там, с.36-43

    Нагоре
    Съдържание на броя